Разберете кой е истинският Учител, монах или свещеник, част 1 от 10

Здравейте, прекрасни Божии деца, наследници на Будите и на Христос. Преди няколко дни наистина исках да говоря с вас, но бях много заета, много заета. Затова днес просто съкратих наполовина работата си и ще наваксвам утре. Днес няма много спешни неща, така че мога да говоря с вас, за да знаете, че все още съм тук, че съм жива.

Никой не знае докога. Ценете живота и времето си на Земята, за да можете да имате достатъчно възможност да практикувате, за да издигнете духовно себе си и хората около вас. И в много други аспекти като добродетели, морал, мъдрост – това е, което можете да дадете на тези, които обичате и на тези, които имат щастието да бъдат около вас, духовно практикуващите от високо ниво. А ако сте още на ниско ниво, не се притеснявайте; ще стигнете дотам, ако сте искрени; където има желание, винаги има и начин. Просто понякога тялото ни не слуша волята ни. Опитайте се да го научите какво

да прави. Сега е лято или когато е много горещо, можете да поставите малка купа със студена вода и малко лед в нея, ако имате лед, и да поставите кърпа в нея винаги, когато ви е много горещо, дори ако сте махнали всички дрехи от себе си, ако живеете сами като мен. Всъщност можете да правите всичко, което искате.

И ако е съвсем горещо, можете да оставите прозореца отворен. А ако се тревожите за духове и други неща, ако сте добри практикуващи, не трябва да се тревожите. Но може да включите осветлението в градината, за да е светло около къщата ви. Повечето духове се страхуват от светлината, ако са извън къщата ви. Няма значение. Духове има също до вас или около вас или къщата ви. Това са невидими неща. Понякога пространството няма значение за тях. Но ние можем да намерим убежище в Небесния Метод на вътрешната Небесна Светлина без светлина и на вътрешния Небесен Звук без звук. Вие знаете това, и така ще бъдете в безопасност. Оставете Суприм Мастър ТВ да работи като фон, за да се чувствате

по-сигурни. Сигурна съм, че всички вие се чувствате в безопасност и добре, също като мен когато бях по-млада. С Метода на вътрешните Небесни Светлина и Звук не трябва да се тревожите никога и за нищо. Когато бях малко по-млада, понякога виждах бели фигури около мен, почти прозрачни, но никога не съм изпитвала страх. А когато станах по-просветлена от обичайното, ходех навсякъде сама, дори в тъмното. Като в Хималаите, там никога не съм имала фенерче или нещо подобно, не можех да си го позволя тогава! А в Хималайските планини и гори вечер се стъмнява много бързо. Е, когато аз бях там, се стъмняваше много бързо. Понякога отивах в библиотеката, за да заема книги или да чета нещо там и когато вече затваряха и трябваше да се прибирам вкъщи, имах да вървя много път. Нямате автобуси и таксита, както в градовете. Там вървите пеш, а ако искате конска каруца или кон-човек, трябва да отидете до някое село, до центъра на по-голямо село, за да си поръчате или да наемете.

Аз живеех в гората, в къща от кал. През повечето време беше така. И вечер, когато се прибирах, просто вървях. Всичко беше тъмно. По-тъмно е, отколкото в града. Все пак, дори да не живеете вътре в града, а да живеете край града, светлините на града могат да ви помогнат да виждате малко от пътя. Но в Хималаите, в гората, всичко е тъмно, тъмно. И досега, като се сетя, се чудя как съм се прибирала. Но така живеех преди. Никога не съм се страхувала от нищо. Никога не съм знаела какво значи да се страхуваш.

Когато бях дете – да, за известно време, защото хората винаги ви разказват истории за духове, истории за тигри, истории за вещици и плашат децата. Така че когато се прибирах вкъщи, малко се страхувах, но само временно, много бързо отмина, просто като пораснах. Когато си млад, времето минава толкова бързо.

Но в Хималаите нямате нищо такова. Особено в джунглата – не. Но се чудя как съм се прибирала. Просто се прибирах пеша. Изглежда краката ми знаеха къде да отидат. Съвсем наскоро се замислих за това. Помислих си, че трябва да съм била глупава или луда жена. Отидох, за да намеря Бог. Мислех, че ще Го намеря в Индия, в Хималаите. Никога не съм се подготвяла. Дори нямах палатка. Имах само чадър и изобщо нямах много пари; трябваше да го разпъвам. И ако нямах стая някъде в Хималаите, просто трябваше да спя под чадъра. Поне главата ми не се мокреше, това е важното. В онези дни не знаех какво означава „страх“. А в днешно време, живеейки в т. нар. цивилизация, можете да почувствате страх от хората, от всичко, което може да ви се случи в цивилизованото общество. В Хималаите живееш в кална къща сам или само с няколко души. И ако излезеш някъде, ако искаш да се прибереш, трябва да минеш през гори, планини и реки. И всичко това правех сама! Сега, като си помисля за това, ооо... Не знам дали мога пак да го направя.

Бях по-млада. И толкова много обичах този свят – този свободен свят, този безстрашен свят, който загубих. Загубих толкова много неща, включително и това. Но този вид свят е един от най-скъпоценните светове за мен. Не знаех, че да познаваш толкова много хора може да те натовари толкова повече, отколкото когато си сам, дори да не носиш нищо от техния багаж. Никой не може да види това. Но то е по-натоварващо, отколкото когато живееш сам, почти без пари. Всеки ден трябва да си броиш стотинките. Не можеш да похарчиш повече от това, което вече е определено да похарчиш.

По онова време наистина нямах много пари и никога не съм искала да моля бившия си съпруг за пари за пътуването си до Хималаите. Така че ако имах пари, харчех; ако нямах – нямах, трябваше да си тръгна. Но тъй като живеех много пестеливо – (веганско) чапати, приготвено от мен пред къщата от кал и някакви сухи дърва в гората – тогава можеш да караш дълго време с много малко пари. В Индия е много по-евтино, отколкото в други страни. А ако си в планински район като Хималаите, е още по-икономично. Но ако навлезеш по-навътре в Хималаите, може да е по-проблемно, защото там горе нямаш ресторант, нямаш храна – нямаш нищо подръка.

Но от време на време имаш късмета да намериш някого на улицата, точно в средата на горската улица – ако в гората има улица – може би ще срещнеш млад мъж с метална кутия, в която има малко пшенично брашно, и тогава ще имаш може би само едно чапати – ако имаш късмет, ако си дошъл рано. Ако си дошъл по-късно, всички поклонници вече почти са наскачали върху печката му и искат храна. После за нула време тази негова малка метална кутия ще бъде изпразнена. Всички трябва да си ходят, той също.

По тези горски пътеки понякога не виждаш никого. Рядко, от време на време, може да имаш късмета да попаднеш на монах, някой възрастен монах, който има само парче найлон над главата си, обрамчен с клони от близките дървета, направен от някой от неговите поклонници или може би от самия него. И под това парче найлон има малка печка и въглените трябва да са горещи и да тлеят постоянно, макар и покрити с пепел, защото никога няма да има шанс отново да запали огън, ако този огън угасне, ако въглените угаснат. Защото никой няма да отиде там и да му даде; около него на километри няма никого.

Такава пътека се вижда само през истинското лято, след като част от снега е отишъл дълбоко в река Ганг, някъде наблизо. Тогава можеш да ходиш по нея. Това е само за поклонничество. Никой никога не минава по тези пътеки. Някои са много отдалечени и много опасни. И монахът, мисля, че оставаше там само временно, защото поклонниците идват и си отиват и може би могат да му помогнат да оцелее, докато се придвижи по-нагоре в Гумук или някъде по-нагоре в Хималаите, където никой, никоя жива душа никога не отива. Тези моменти ги ценя много, като най-хубавото време в моя живот.

Photo Caption: Постигане на истинската красота.

Изтегляне на снимка